Време е
Презентация: Време е... За вътрешна дисекция, за преосмислянето, за откриване и достигане до Вътрешното, собствено аз. За поглеждане на пътя до сега, за предателството и прошката, за обичта и упованието. За повика на природата. И веднага трябва да отсече – кариерата отстъпва пред природата. Единия връх е достигнат(платен е с висока цена), чака се другият!
Времето е – узряло за майчинство.
Задъхано, нетърпеливо…
Разнищва живота си / Без пощада.
Действащи лица:
Жената - Актрисата
Екрана
Той— Андрей
Време е!.. И понеже то започва много да бърза,сега за себе си ,въртя стрелките обратно. Само за себе си! 3а мен! Трябва да се видя! Трябва да се сглобя! Не мога да живея от роля в роля, не мога да бъда епизод в собствения си живот.. До сега -можех!Всъщност, не че не мога, не искам. Годинките доста напреднаха, не ми личат, нали?! Да, аз съм освен работливото магаре, аз съм от тия, дето не се предават лесно. Е, тази вечер, се предавам.Време е...
*****
След представлението, доста хора дойдоха при мен, ей,така, за поздрав, за благодарност, за докосване до мен, за опознаване. Запомних една жена. Висока и хубава. Бе понесла дете в ръцете си. Милото, как ли е издържало спектакъла?! Жената ме поздрави, сподели, че някога е искала да бъде актриса, но живота й е поел в друга посока и „нали виждате?!" И тогава видях. Две очички, на рамото на жената, ме гледаха. Малко сънени, косичка паднала по челото , ситни капчици пот, малка ръчица търкаща нослето. Очите на детето, бяха нейните очи. "Сега ,мило , отиваме си ,,. И в миг, забрави за мен. Целуна пухкавата длан, обви го с цялата си любов, а аз останах с голямата й благодарност. Само с благодарност.Чиста, топла. Тогава. Това помня. Бе хубава роля.
*****
Как може да се изрази това велико усещане?! Този триумф?! На Духа?... на споделеното с толкова много хора?!... Как?!... Преди да се появиш на онова, огряно чудо-сцената, с приковани към нея очи, сърцето ти е буца, пулса- тупти, думите ги няма в главата ти или поне при мене е така, усещам се в безтегловност, само нервите те опъват като струна, вибрираш от енергия и искаш да я излееш, да я споделиш, защото те задушава. Ще гръмнеш, ако не я изхвърлиш навън. И забравяш очите, ония, долу, има и не само добри, забравяш, че сърцето ти ще гръмне, и излизаш. Прожектори, тая бяла светлина, декор, до болка познат, ти, в Душата на твоя човек, притихнали хора, дошли да споделят великото чудо. Театъра!... Как се описва това?! То е чувство, дето пари... И колкото повече даваш, толкова повече искаш да го правиш... Тишината е тъмна, притаила дъх, общо дихание. Чувстваш го, живееш с него ,и то с теб. Единни сте. А после - взрива. После. И голямата благодарност. Енергията е отдадена, споделена, тя ескалира в негово величество зрителя.
*****
Наистина съм уморена. Много. Преуморена съм. Искам чисти и прости неща. Освен прожектори искам да виждам и звездите. Освен трите страни на сцената искам да сляза в четвъртата, там, долу, при зрителя. Аз съм една от вас, ще кажа. Признателна съм ви, обичам да играя и за вас, и за себе си, но и аз имам друга роля в живота си. Нали така?!.. Нали ще ме разберете?!.. Не съм само грим, перуки, героини, под всичкото това, вътре дълбоко, живее Другото Аз. Коя е по- истинска?! Ще попитам?! И зрителя ще отговори. "Ти реши! Ти прецени! "Раздадох се. Нещо искам да се събера. На себе си да заприличам. Твое право!~-Казва зрителя. Наистина това е мое право. Обичам, освен да играя, обичам-звездни нощи, ей, така, да гледам звездите, да се рея нависоко. Аз съм чайка. Не, това е текст. От пиеса. Птица съм. Да, аз съм птица. Или поне искам да бъда. Свобода и простор. Това искам. Да летя искам. Любов-естествено. Дете, повече от всичко. Да, искам дете. Детето на Андрей.Време е. За моя антракт.
*****
