НОЩТА НА ДУХОВЕТЕ

Действащи лица:

Жената
Мъжът
Другият
Дъщерята
Любовницата
Актрисата
Телефонистката (глас)

***

Актрисата и Другият стоят прегърнати. Няма музика, само светлини който премигват и ги подканят да си ходят.

Актрисата:-Гонят ни.... Затварят... Празникът свърши....Театърът отчете поредна премиера, гостите дойдоха, отидоха си, ние - оставаме... Как се пееше “До утре вечер в другия спектакъл”.

Другият:-Тъжна си... А си и добра актриса и хубава жена си...

Актрисата:-Всичко това го знам... Кажи ми нещо различно... И за хубавата жена съм се наслушала, и за добрата актписа... също... Кажи ми !.. Какво правя тук?! Чакам?!... К,во?!... Малкият принц... Хамлет?!.... Или някоя мутра?!... К,во правя със себе си?!... Питам?!... Прахосвам се!... С илюзии... Залъгвам се с поредни роли!... С това, че някой, някога може и да ме забележи... Вятър и мъгла... Толкова години!... Надежди... Похабени илюзии... В очакване на Чудото!... Дето все не идва и не се случва... На хубавата жена, на добрата артиска.... На мен!... Кажи ми ?!... Отговори ми?!... Ако имаш уши да чуваш... Ама че съм глупачка, точно с теб да водя тоя разговор... Нали и ти си се продал... На леля си... Млад, здрав,с леля си... Майната ти... Кажи на леля си ако и трябва история, не по–скоро драма, да драма... давам й материал... Убитите надежди... Леле, колко поетично го казах!.... Как беше – във всеки дреме по един поет... Ей, поете, спиш ли?!... Или твоята същност се излива чрез нейната?!....

Другият:-Не знам дали ще разбереш!..

Актрисата:-Опитай!... Да чуя!

Другият:-Как да ти кажа... Странно, за първи път се опитвам да обесня, какво е тя за мен... Тя е всичко онова, което аз не съм... Бих искал да бъда, но не мога, не ми е дадено... Докато при нея, тя, изразява онова, което чувствам и аз... Не знам дали се изразявам правилно... Тя дава израз на емоцийте ми, не само мойте, както се оказва... Прави го!... Умее... Да се изразява... Знаеш ли, мисленето ни е еднакво...

Енергийно сме свързани... Разбираш ли?!... Тя умее да ми чете мислите, без да говорим да се разбираме... Как беше, думите са дадени, да скриват мислите... Нещо като амалгама... Ако това разбереш, значи съм ясен...

Актрисата:-Това ли е ?!

Другият:-Да!... Това е! А това е всичко!... Всичко е в мислите!... Ние мислим еднакво, в една посока!... После в различни посоки го реализираме... Тя твори аз харесвам писането й и го правя реално... Поне се опитвам... Трудно, но успяваме... Зад нея съм... С нея съм... Нещо като скачени съдове... Разбираш ли?!

Актрисата:-Ей, скаченият съд, за тая вечер, нали разпускаш?!.. ./смях/. Съсипа ме!... Уби ме!... Истина ли е това, което казваш?!.... Да!... Сигурно!... Вярвам ти!... И много й завиждам!.... Много!... Знаеш ли колко пъти до сега съм искала някой да ми каже половината от това, което ти каза, за вас... Знаеш ли?!... Само наполовината... Половината от мислите ми, наполовина от мен... Тя е щастлива жена... Това мога да кажа... И още нещо... Намерили сте Душите си!... Завиждам... Завиждам!... А мойта Душа?!... Сродната си Душа, ще намеря ли?!... Кажи?!.... Уморих се да бъда различна... На сцената... С различните роли...Сякаш само се раздавам...Вече искам само себе си , моя си характер искам... И за капак, такъв като тебе... Не е много, нали?!... Тя как го има?!

Актрисата:-Утре е много далече... Сега, само сега.... Сгрей ме... Имай ме!... Самотна, много съм самотна... Сега,направи го...

Актрисата и Другият опрени на колоната в театъра диво се любят... Светлините са загасени, свети само дежурното осветление. Над тях се вижда афиша за премиерата. Въздишки, стонове, викове туширани и накрая тишина. Празна и дълга.

***

Другият:- Бях само... Сега искам да съм част от теб, от правенето ти, искам да го споделям с теб, със света искам да го споделя... Разбра ли?!... Това искам!.. Не мога като теб да се изразявам, но ти изразяваш мислите ми, чувствата ми... Обичам. Душата ти!

Жената:- Ти... си по млад... Ти ... Аз, нали... все още...

Другият:- Знам всичко... Мълчи!

Жената:- Душата ми... Пръсната е на късове, раздробена е... Аз не мога да кажа, че се обичам, камо ли някой друг... Аз... не съм... Да, не съм образцова майка, опитах... Не успях да бъда добра съпруга, брака ми е провал, дъщеря ми избяга... Аз... опитвам се да се изразявам, пишейки, защото ако това не правя, душата ми ще гръмне... Ще експлодира!... Какво разбираш ти?!.. Премиера бляскава, успех... А какво се крие преди успеха?!... Как се стига до него?!... Знаеш ли?!... Питаш ли ?!... Какво ми е струвало?!...

Другият:-Ще ми разказваш... Ще науча... Ще споделяш... Ще слушам... Ще лежиш на рамото ми, ще говорим, може и да плачеш, да се смееш, ще бъдем заедно. Ще открехвам по-малко и ще гслобявам по-малко от парченцата на Душата ти. Макар, че и разпокъсана я обичам.

Жената:- Ти си млад... Доста по- млад от мен... Защо?!

Другият:- Годините нямат значение... Интересува ме Духа, не материята... Но тази материя, определено не е за изпускане...

Жената:- Ах, ти малко, ненаситно копеле. Кога се научи и толкова хубаво да говориш и така прекрасно да правиш тия неща.?!

Другият:-Това не се учи... Също като при теб... Даденост са!... Така че, приеми тази ми даденост. Тя вече ти принадлежи.

Жената:- Да нямаш Едипов комплекс?! За „мама” ли ме взимаш?!

Другият:- Стига!... Стига!.. .Нито си толкова по-голяма, нито имам разни комплекси... Стига си фантазирала, стига си търсила неща, който не съществуват.! Не може ли просто да приемеш факта. Д , факта!.. Влюбен съм. В теб!... В това, което пишеш, харесвам те като жена, да, като жена, искам и мога да ти помогна... Ако ти изобщо имаш нужда от помощ!... Защото даденото винаги изплува... Избуява!... Дали със мен, или без мен, ти, скъпа, ще успееш!

Жената:- Бих искала!... Много!... Най- много!

Другият:- Доверими се!... Опитай!... Абе, к,во толкова те убеждавам... Като си мнителна, добре... Няма да ти падам на колене, я!... Не вярвай!... Не ми вярвай... Използвам те! И за какво те използвам?!

Жената:- И аз това се чудя. Не мога да си отговоря... От суетност?! Сам не можеш да се докажеш, докозваш се пред себе си и пред другите с притежание на доказала си. Познах ли?!

Другият:- Браво!... Толкова ли съм...?! Успя да ме обидиш... Отивай си!... Празника ти свърши!... Беше. Младото пиле е заклано, шампанското е изпито. Край!... Свърши!... Отивай да се наревеш за гузната си съвест, за бягството, за отчуждението... Отивай си!... И ако това, което ми каза, го казваш от Душа, тази Душа не я познавам и такава не искам да я обичам...Чу ли ме?!...Ч у ли?!...

Жената не реагира. Мълчи. Дълго. После рев. Скимти приглушено, после се раздира, отпушва, изригва насъбраното.

Другият:- Така ще плачеш само когато си сама. Обещавам!... Сега си с мен!... Ела.

***


Мъжът:-Голяма и хубава си... Порасна... И си моя.
Дъщерята:-Да, татко, знам... на двама ви съм... И все пак, моя.
Мъжът:-Целувам те, защото те обичам.
Дъщерята скована стой, не знае как да реагира. Мъжът става по настоичив.
Мъжът:-Малката ми голяма дъщеря.... Искам да те... предпазя от... болката... Искам аз... да те.. науча.... Искам аз...
Дъщерята уплашена се отдръпва.
Дъщерята:-Тати!... Тати!
Мъжът:-Забрави, че съм аз.... Представи си момчето, с което се гледате... Него си представи...
Дъщерята:-Плашиш ме!... Чакай... Страх ме е.!
Мъжът:-Глупачето ми!... Няма нищо страшно!... От мен няма да боли!.... Обещавам!...Искам аз да бъда!...
Дъщерята побягва. Той, Мъжът я притиска в ъгъла. Събаря я. Започва да я целува, да я гали.... Говори й с гласа на момчето.
Мъжът:-Аз съм... Сега... дойде нашето време.... Влюбена си, нали?!... И аз... .Искаш го.... нали.. .и аз го искам.... Не знаем как... сега ще разберем.... Сега... ще ти покажа...
Дъщерята се разплаква. Мъжът продължава.
Мъжът:-Не искам само да те гледам... не ми е достатъчно... Хайде, мила, отпусни се, отпусни се... И ти го искаш, искаш го, нали?!
Дъщерята:-Страх ме е !... Страх ме е... Недей!
Мъжът:-От какво?!.... Ще се случи... Рано или късно... Защо не сега?!.... Обичам те!.... Повярвай!... Искам те!... И ти ...
Дъщерята:-Не!... Недей!... Не искам!
Мъжът:-Няма страшно... С мен си...
Дъщерята е съблечена на пода. Боричкане. После вик.
Дъщерята:-Боли... Боли... Мразя те...
Мъжът бавно става и излиза от стаята. В ъгъла се чува скимтене. Споменът избледнява. В стаята са Жената и Дъщерята.

***


Дъщерята изчезва. В стаята остава само Жената.
Жената:-Дочаках твоето завръщане... Най-очакваното... Никоя среща не е последна, стига да се случи... Никога не си отсътвала, но сега дойде наистина... Трябваха ти и болките, и обидите, и годините... Пътят ти стигна до мен... Вярвах и го исках... Сега...
Жената сяда пред машината. Започва да работи.
Жената:-До изгрева не остава време...
Жената пише. Механично пие кафе. В стаята започва леко да просветлява.
Мъжът:/глас/-Не си потънала в траур?!
Жената:-О, как ме уплаши?!... Не нарушавай покоя му!
Мъжът:-Нали ти казах?!... Не чакай спокойствие!...
Жената:-В най -неспокойната ми нощ, за кой ли път се появяваш?!
Мъжът:/глас/-Не е случайно... Чакам любовта ти... Да я посрещна... Тук, при себе си...
Жената:-Никога!... Никога няма да се срещнете... Както на тоя, така и на оня свят...
Мъжът:/глас/-Аз и не искам... Но се радвам, че идва. Не си в черно.
Жената:-Не обичаше този цвят... Запомни!... Той ще остане жив... С това...
Мъжът:/глас/-И аз... Писа и за мен! Нали?!
Жената:-Не мога да крия живота си!
Мъжът:/глас/-Не трябваше да разбираш...
Жената:-За кое?!
Мъжът:/глас/-И за двете.
Жената:-Презирам те!... А тя сама стигна до мен.
Мъжът:/глас/-Измами ме!... Проклета да си!
Жената:-Защо не се махнеш?!... Отивай си!
Мъжът:/глас/-Да те оставя толкова време сама с него?!... Всъщност, до изгрева не остава много...
Другият:/глас/-Остави го!... Не го слушай... Успя , нали?!
Жената:-Мисля, че да!... Сигурна съм!
Другият:/глас/-Радвам се за теб... Писа и за актрисата, нали?!
Жената:-Нали знаеш... Не можех да не пиша... Ти беше част от мен, тя ... беше вечер с теб... Не обичам да премълчавам... Обичам истината...
Другият:/глас/-Знам... Точно заради това те обичам... Съжалявам, че те нараних... Тогава...
Жената:-Простила съм ти!... Трудно е човек да се издигне над нещата... Робуваме... Най-вече на егото си!... С годините го разбирам... Помъдрявам... Наистина съм ти простила.

***


Жената:- Много мило!.. Но трябва да почакаш!... Аз, сега не мога повече да чакам!... Слънцето- изгрява... Сега!... Боли ме Душата!... Много ме боли!... Болката ражда – знам, огъня – пречиства – знам, оставяме такива, каквито сме били - знам, но защо толкова боли?!.. Боли?!... Пари спомена... от носталгия... се разболявам... Боже, Живота се изниза... Голямата смешка, голямата илюзия... Живота ни... Нека Краят да роди Началото!!!...
Жената отива до огнището. До скарата. Дълго гледа Другият. Бавно протяга ръка, милва лицето, после ръката й бавно минава по цялото му тяло. Не плаче. Мумия. Рязко драсва клечка кибрит. Огънят подхваща съчките. Чува се пукане, далечен кикот ,далечен стон. Жената стои, мълчи, погребва и изпраща. Сбогува се. После механично събира листовете изписана хартия, състарена, уморена, ходи из стаята, ръси нещо, търси нещо ...
Жената:-Дългото пътуване - започва... вашето и моето... Мисля, че затворих цикъла... Наистина. От болка родени, с огън пречистени... Ще дойда и аз по реда си... Това тряба до стигне. До тях.
Жената пали клечка кибрит. Лумва единия край на стаята. Жената с ръкописа върви... Пали нова клечка. Стаята гори. Жената с написаното, здраво го държи, напуска стаята. Огън. Червено. И дим... Като мъгла, като минало...