ДУШИ ПОД НАЕМ
Разрухата в обществото. Различните прослойки. Силните на деня – власт, пари, интриги, взривове и разрушение. Интелигенцията – на ръба на оцеляването и търсенето на “насъщния”. Хората на изкуството – продажници. За пари, за облаги. Компромисите им. И младите, от различните прослойки, но с обща вибрация помежду си - тази на любовта.
След време, след земното ни време... другата равносметка. Защо Душите ни са под наем?! Робуваме на материалното, забравихме Духовното. Душите искат само музика, оная Космичната.
Алчност, предателства, обрати – това е “Души под наем”. И посланието – Да отворим Душите си . И да Чуваме.
Участват:
Бизнесмен
Дъщерята на бизнасмена
Любовницата на бизнесмена
Чистачка
Сина на чистачката
Художник
Музикант
Кукловода
Радиоводещ
Действието се развива на улицата. В офиса на бизнесмена. После в затвора.
След време там някъде, там Другаде... В друго измерение.
Улица.
Вивалди. Шум от хора, глъч, и изведнъж взрив. Експлозив. Сътресение. Сияние. Паника. Викове. Суматоха. Ужас. После тишина. В тишаната се чува гласа на Чистачката.
Чистачката: - Боже?!... Какво беше това?!... Подпалиха чергата на някой?!... Светът се побърка... Хората се побъркаха!... Така е, като се ламти за много. Не искай повече, отколкото си дал. Така пише в ония, големите книги! А сега само се иска, много се иска... Алчност, агресия и няма спиране. Спирането, го намират само в това. В огъня. В опустошението. В сриването до основи. А кога съграждаме?! Нали сме родени да даваме?! Да даваме живот, да правим добрини, да бъдем човеци?!... Кой ли изгоря?!... Дано не пострадат невинни?!... Боже, пази децата ни!... И защо е тая алчност?!... С нея, докъде ли ще стигнем?!... То и само хляба е вкусен, ако не засяда... Няма радост в живота, няма... Къде отидоха усмивките на хората?! Къде?!... На възглавниците, в съня. Ако, разбира се, заспим... То това безсъние, то това непрекъснато пълнолуние, ако дремнем и не сънуваме кошмари, в просъница, може и да се усмихнем... Оцеляването! Насъщният. Залъка за деня. Не сме за ден родени. Не сме еднодневки... Живота за нищо го нямаме. Лесно се отнема, трудно се дава. Превъртяхме. Всички. Човещинката забравихме. Тя, уплашена се е свряла във възела на Душите. Притисната, обезверена, малка, забравила защо е създадена Във възела задушаваме човешкото. Себе си задушаваме. И вием. И се убиваме. Да просветне. Светлината да зърнем... Дано няма жертви. Дано невинни не са пострадали. Кървавите пари с кръв се измиват. С кръв... Дано не е случайна!
Музиканта: - Вивалди е хляб за Душата, не за джоба... Забравихме да храним Душите си. Те са гладни!... Под наем са Душите ни... Забравихме ги.... Свири, не мисли на глас. Толкова луди има и мен за такъв ще ме вземат. То съм си и луд. Музикант. Вивалди!... Носи послания!...
Появява се художника.
Художника: - Сам ли си говориш?!... Свирейки това...?!
Музиканта: - Вивалди.
Художника: - Да, бе... Той беше. Тежък ден, а?!
Музиканта: - Зависи ...
Художника: - Мама му стара... Дошло ми е до тука. Преливам.
Музиканта: - Слушам!
Художника: - Няма какво толкова да чуеш. Трепане.... Блъскане. Дадеш ли си веднъж задника под наем, знаеш какво става.
Музиканта: - Аз си мислех по-скоро за Душите. А за задника, виж, ако си заслужава.
Художника: - Заслужава си само ако знаеш, че това което правиш е само и единствено твое. Като теб например. Аз като правя, като продавам и като се съобразявам с кесийте им, да не мислиш, че ми е добре. Ама съм притиснат. Тоя с кесията – плаща. Добре плаща. Пари, пари! Трябват ми! И превивам гърба си и по свирката им играя... Да текат... Парите!... Пари ми трябват…!
Музиканта: - Душата ти как е?!
Художника: - К, во?!... Душата?!... Не я питам. Да трае, ако може, да натрупам, пък тогава.
Музиканта: - Не трае... Тя не трае... Тя има друга потребност, тя лети, друга храна има Душата.
Художника: - Ти сега, к, во?!... Нравоучения?!... Я си пийни. Пийни!... Зорът е еднакъв.
Музиканта: - Ти си избрал едно, аз друго…
Художника: - Искам!... Искам!... Какво да направя като искам... Голям хол, голяма къща, големи цици, големи платна. Това искам! Доказал съм, че искането ми, си струва. Обичам всичко да е голямо.
Музиканта: - Искам голямото да ми е ей тука, вътре... Затова свиря Вивалди... Някой от големите да е преял?!
Художника: - Кой да е преял?!
Музиканта: - От големите... Тия, дето са останали... Дето ги слушаме, четем, като тях се опитваме да рисуваме.
Художника: - Не искам нито да си режа ухото заради някоя другарка, нито да съм глух и да пиша музика... Може би не искам и да съм толкова голям.
Музиканта: - И за искаш, не би могъл.
Художника: - Ти пък откъде знаеш?!... А?!... Платната ми висят в кабинетите на най-големите. Сега! Днес и утре!
Музиканта: - Големите днес и утре, кой знае, може би няма да останат такива и вдруги ден. Кой знае!?... Времето, то определя.
Художника: - Платното си остава голямо. Това знам. Голямо. Картината ме храни. Храни и децата. Какво повече да искам?!... Искам купувачи. Богати купувачи.
Музиканта: - Значи си му намерил цаката. Добре правиш, продавай се.
Художника: - И без теб си го знам. Да, продавам се. И колкото по-богато се продам, толкова по-добре. Осигурявам бъдеще, бит, деца...Ти си гледай в чинийката... Вивалди не се харчи?!
Музиканта: - Позна... С него си зареждам батерийте. Ти с какво се зареждаш?!
Художника: - С това... Пий!... Пий, че и аз да пия. Не искаш?... Добре. Само аз ще си пийна... С това се зареждам... Не мога да спя... От сутрин почвам. Пречупването. Подчинението. Угодничество. Харесването. Искам да ме харесват!... Тия, тия, дето плащат... Ти спиш ли?!
Музиканта: - Да!... Когато ми остане време.
Художника: - Щастлив си!... Бяга ми съня! Бяга. Все по-често... Заспивам изведнъж!... Като посечен. Мога и прав. Така, от раз. Спя, не знам колко, като мъртвец, ако мога така да се изразя. Спя, така значи, после изведнъж скачам, наспал съм се, грабвам четката, заставам пред голямото платно и поглеждам часовника. 2 часа. Нощ. През нощта, в два часа, аз съм на крак, буден пред... Пред кое съм буден?!...
Диалог между Дъщерята на бизнесмена и сина на чистачката. Двамата говорят в мрежата.
Дъщерята: - Тук ли си?
Сина: - Откога те чакам.
Дъщерята: - Ето ме!... Тук съм. Баща ми обеща. А той обещае ли, го прави. Така че, ще замина. За италия. Ще сбъдна мечтата си!
Сина: - А нашата?!
Дъщерята: - Мечтаехме от малки, сега – пораснахме...
Сина: - Да! Мечтата ми – също. Да бъда с теб! От дете го искам, сега още повече го осъзнавам... Не знам дали помниш... Беше отдавна... Ти, винаги блестеше, с разни тоалети, с колата, дето те чака, тая на баща ти и аз, неугледен, не смея да се доближа до теб… Ти не ме забелязваше, аз самият не се забелязвах. Бях - незабележим. И се учудвам, как изведнъж се открихме, не само това – намерихме се.
Дъщерята: - Намерихме се!... Прав си! Харесах мисленето ти, харесах това че си събран, свит и че си толкова богат.
Сина: - Аз?!... Богат?!
Дъщерята: - Да!... Много при това. Не буквално. Ти си богат с мечтите си. Богат си със себе си. И аз не искам да те губя. Но ще замина! Това е мечтата миИскам да уча в Италия... А птичката, веднъж каца...
Сина: - А нашата мечта?!... За нас, колко пъти мислиш, ще кацне? Ти рашаваш. Всъщност, ти вече си решила! О, кей, желая ти късмет!
Дъщерята: - Не си отивай!... Чакай. Още-не... Моля те! Нека си говорим.
Сина: - Чух достатъчно. Разбрах. Ти си отиваш. Аз - оставам. И като последен аутсайдер, трябва да преосмислям какво да правя.
Дъщерята: - Не мога да не замина! Имам възможност, не съм глупачка да я изпусна. Цяла година опявам на баща си...
Сина: - Заминавай!... И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Дъщерята: - Не ставай груб.
Сина: - Ще бъда какъвто си искам. Отново пари, пари, пари... Само те ще ни разделят! А нашето общо къде е?!
Дъщерята: - Ти и аз!
Сина: - Ти си едно, аз – друго. Ти си моделирана от пари, аз, от недоимък. Край!
Дълга пауза.
Дъщерята: - Обичам те!
Сина: - И аз те обичам.
Дъщерята: - Не позволявай да се случи.
Сина: - То вече се е случило.
Дъщерята: - Живота ни, тепърва започва.
Сина: - Да!... За всеки – поотделно. Ти избра своя. Моят е предрешен! Беден съм!
Дъщерята: - Не говори така. Нали ме обичаш!
Сина: - И какво от това. Нали и ти ме обичаш?!
Дъщерята: - Кое да жертвам?!
Сина: - Прецени!... Сама. Мен ме устроива колиба, трева – окосена, интернет, да не губя връзка със света, да съм в крак с времето, дета все бърза или ние изоставаме, или бързаме когато не трябва, искам хляб, сол чисти мисли, спокойни сънища и много деца. Ще им показвам изгреви и залези, ще ги уча да ловят риба...
Музиканта: - Еврика!. Цяло състояние са тия кредитни карти. Тлъсто тесте...Делим по-равно.
Любовницата: - Откога стана толкона алчен?!. . Искаше пай, нали?!. . Само пай?!...Сега, . как така?!. . Ако си мръзнал по спирките, аз съм се правила на. .
Музиканта: - Не си се правила...Ти си си!
Любовницата: - Не ми прави оценки, бе, нещастник!Не ми е било лесно. . Мразех се и колкото повече се мразех, толкова по-настървено чуках дебели, богати мъже. Прелистваха бележниците си и ме отмятаха като страница.
Музиканта: - Ще ме разплачеш. Я, стига. Нали нямаше да караш джип, мезонет нямаше да имаш, нямаше да. .
Любовницата: - На улицата трябваше да те оставя. Там, където ти е мястото. И да дишаш праха на колата ми.
Музиканта: - Нещо видя в мен, нали?
Любовницата: - Забраних си да се връщам в началото. Нямам спомени и илюзии. Случвам се днес. Играя си играта, реда си пъзела. Нали знаеш, какво се случва с пионките?!
Музиканта: - Няма да съм зад борда. Не чу ли?!В калъфа не е само цигулката.
Любовницата: - Кода само аз го знам...Дай ми картите, и се моли утре да те помня. Давай!
Музиканта: - А гаранций?!. .
Любовницата: - Не ме разсмивай!. . Аз за теб какви гаранции имах?!...Никакви. Риск печели, риск-губи. . Дай ми картите. В теб – нямат покритие.
Музиканта: - Искам по равно.
Любовницата: - Губиш ми времетоКъсаш ми нервите. Незадоволена съм!...А когато съм незадоволена, съм страшно агресивна. Давай, мухлъо...Уговорката си остава. Имаш процента. Утре!
Музиканта: - . Миришеш на секс!. . С това подлудяваш мъжете!...Както и мен ме подлуди!. . И ме вкара в тоя.... . как се нарича...бизнес!Ти си разгонена самка, дето непрекъснато търси.... И някой ден, ще си го намериш...
Любовницата: -Добро пожелание. . Хайде!. . Няма да осъмваме тук...Тръгваме. Уговорката остава.
Музиканта: - Защо не ме направиш щастлив?!. . За малко?1Сега?1Само за малко.
Любовницата му удря шамар.
Бавно, отдалече се чува музика. Бавно, отдалече се чува отваряне на железни врати. Стържещ звук от отключване на желязна врата. Действието се пренася в затвора. Бизнесмена има посещение.
Любовницата: -Не ме очакваше, нали?!. . Дойдох . Да те видя. Дори тук. В затвора.
Бизнесмена: - Никой не чакам. !
Любовницата: - Няма ли да попиташ за какво съм дошла?!
Бизнесмена: - След като си тук, ще кажеш.
Любовницата: - Разбира се. . Научих късно. . Късно наистина. За теб, за присъдата. Взех самолета и ето ме тук...В затвора, след толкова време. Но, това съм аз. .
Бизнесмена: - Виждам!...Станала си по-хубава ...А може би и по-богата.... Гледана си.
Любовницата: - Сама се гледам...Имам процъфтяващ бизнес, не тук, разбира се, радвам се на нови мъже в живота ми, който аз избирам...Не се оплаквам. . Сега за теб...Прочетох обвинението ти...Изпаднал си в. . шок!Или си действал първосигнално.
Бизнесмена: - Полудях...Превъртях. . Направо откачих...Не може само да градиш, да правиш и някой изведнъж да ти види сметката.
Любовницата: - Видя, че може.
Бизнесмена: - Защо дойде?!....
Любовницата: - Да помогна.... Няма да откажеш помощта ми, нали?!
Бизнесмена: - И каква е?
Любовницата: - Ще платя.
Бизнесмена: - Моля?!
Любовницата: - Да!...Затова съм тук...Ще те освободя под гаранция. Плащам.
Музика. Пърхане на криле. Дихание. Изстрел. Стон. Въздишка. Тишина. Кукувица отмерва време. Много време. И много музика.
Бизнесмена: -Това въже, все още ме стяга, стяга...То беше краят, но като че ли ...все още нямам начало. . Самоубийците, не се долюбват. Бях го чувал, преди...Но нямах, не ми оставиха никакъв шанс. И шанса си го направих. Клюпа!После станах доста тежък, чувах как се дере материята, как въздуха ме напуска, напуска...Започнах да приличам.... как беше казала дъщеря ми...пук...и оставаш без въздух...Останах. Още в клюпа е омотана Душата ми. Клетата, за нея ми е жал. За дъщерята. Разбих всичките й надежди. Дали за мен ридаеше или че плановете й за розово бъдеще се провалиха?!...Тя, ще се оправи. С онова момче до себе си. Благославям ви!Имам се...свободен...Само дето ...все още...малко...въжето ме стяга. .
Художника: -Покрай птичката, дето лети, и аз –полетях...Ей, така, без да усетя...Бялата смърт е хубаво нещо...От студ, от спирт в кръвта, от полет-само сънуван, се пренесох изведнъж.... Изведнъж!...И е топло, жълто, има полет, твой, собствен, до теб птичката, малката живинка и е ...толкова необятно, широко, няма рамки, няма другарки., сам летиш със птицата...Сам със себе си...Както винаги си бил.... Никой не ме изпрати!
Кукловода: - Дори не ме заболя...Стана толкова бързо. Учудващо. Само усетих –изненада. От парването. Без болка. И нещо топло, дето изцапа скъпия костюм. . Добър изстрел. Без грешка. После, нещо се позагубих, дезориентирах се, докато накрая, след като се лутах, се видях царствено положен в нещо бяло, скъпо, а около него всички в черно. Чувах хълцане, говор, приглушен и говореха за мен. За първи път не говорех аз, не дирижирах аз нещата, аз, бях далече, далече и учудващо добре се чувствах. Бях над поредната режисирана постановка. Погребението ми. Моето собствено. Не ме интересуваше...Наистина. Сега. А тая суета или как там се казваше, как е възможно да ми е била присъща?!. . Не искам да си отговарям на какво съм робувал...Изстрела!...Изтрезнях!...И полетях!. . Другаде...Където се чувствам.... добре...
Музиканта: -Друга сцена. Това запомних. Истинска. За мен. За струните. За музиката. В един ден от живота ми...Не разбрах как отворих калъфа, дръпнах спусъка, като струна, куршума стигна целта. Кукловода падна. След изстрела, аз... аз... онемях... Загубих говор, себе си загубих... Душата си –загубих...Дето бе под наем, толкова дълго време...Моето време...Не можех да слушам, не можех да свиря Вивалди. Онемях, оглушах ...и само дирижирах...На луд приличах...Аз и бях полудял...Сега, след толкова, толкова време, сега дирижирам друг оркестър и друга музика слушам...Оная...Вечната...Космичната...Чувате ли я?!.... С Душите си я чуйте!
К Р А Й
ЙОНКА ИЛИЕВА
